Откъс от книгата "Как ненасилието защитава държавата", публикуван в анархо-феминисткия зин "Love Kills", special edition, vol.II
Ненасилието е патриархално
Патриархатът е форма на социална организация, която води до това, което обикновенно разпознаваме като сексизъм. Но нещата отиват отвъд индивидуалните
или групови предрасъдъци към жените. Първо стои фалшивото разделяне на всички хора на две строги психологически категории (мъже и жени), за които се
твърди, че са естествени и морални. Много здрави хора не попадат в нито една от тези категории, и много не-западни култури признават и до ден днешен
(стига да не са унищожени) повече от два пола. Патриархатът се опитва да унищожи социално и дори физически всеки, който не попада или отрича този
"полов дуализъм". Патриархатът освен това дефинира ясно ролите (икономически, социални, емоционални, политически) за мъжете и жените и твърди (невярно), че
тези роли са естествени и морални. При патриархатът хората, които не попадат в никоя от ролите, се неутрализират с насилие и отлъчване от обществото. Те
са карани да изглеждат и да се чустват грозни, мръсни, достойни за презрение, безполезни. Патриархатът е вреден за всеки, който живее според постановките му.
Той поставя мъжете в доминираща позиция, а жените в подчинена. Дейности, които традиционно се свързват със "власт/сила" или най-малкото с привилегии
като цяло са създадени за мъжете. Патриархатът дава на мъжете ексклузивно правото за използване на насилие.
При половете, както и при расата, ненасилието е привилегирована позиция. Ненасилието предполага, че вместо да се защитаваме срещу насилието, ние можем да
го понасяме търпеливо докато достатъчно голяма част от обществото се мобилизира за да му се противопостави мирно. Повечето защитници на ненасилието го
представят не като един от видовете политическа практика, а като философия, която заслужава да разкъса социалната тъкан на обществото и да изкорени
насилието във всичките му проявления.Но пацифистите изглежда не отчитат истинската сила на патриархалното насилие. Или ако излезем от философията и го кажем
с по-прости думи, според ненасилието не е морално за жените да се отбраняват срещу нападения и да се учат на самозащита. Ненасилието предполага, че е
по-добре някое момиче да се остави да бъде изнасилено отколкото да измъкне писалката от джоба си и да я забоде в шията на нападателя (защото това щяло да
доведе до още насилие и бъдещи изнасилвания). Пацифизмът просто не отговаря на ежедневната реалност на хората, освен ако тези хора не живеят в някакъв
балон в който всичкото насилие е изтикано навън чрез систематичното и по-малко видимо насилие на полицията.
 Но от друг ъгъл ненасилието изглежда подходящо за справяне с патриархата. Все пак, премахването му изисква форми на съпротива, които да лекуват раните и
помиряват. Западното правосъдие базирано на наказанието е патриархално от където и да го погледнеш. Някогашните закони са определяли жената като
собственост и са били писани за мъжете-собственици, с "лошите" са подхождали с наказание, не с намиране на съгласие. Понеже съсредоточението на властта
при патриархата е много по-разпръстнато отколкото при капитализма (примерно един член на борда на директорите на някоя корпорация определено получава
доста власт от капитализма, но не повече сила от патриархата от който и да е друг мъж), битката срещу властниците тук играе по-малка роля. Вместо това,
хората трябва да изградят една култура, която позволява на всеки да се сапоидентифицира в термина "пол", поддържа ни при изграждането на здравословни
взаимоотношения и ни помага да се възстановим от травмите. Няма проблем, това е съвместимо със самозащитата и атаките срещу икономически, културни и
политически институции, които поддържат патриархата и са отговорни за най-бруталните му прояви. Справянето с ченге, което изнасилва бездомници и
проститутки, подпалването на офиса на списание, което постоянно рекламира една визия за красота, която води до анорексия и булимия или отвличането на
президент на компания, която е отговорна за незаконен трафик на жени, нищо от тези действия непречи за изграждането на здравословна култура. Всъщност
дадените за пример по-горе ченге, списание и президент са тези, които активно пречат на тази култура. Повечето от работата, която ще е необходима за
отхвърлянето на патриархата ще бъде вероятно мирна, фокусирана на лечението на раните и изграждането на алтернативи. Но пацифистките практики, които
забраняват използването на други тактики, не дават шанс на хората, които имат нужда от защита точно сега.
В случаите на изнасилване и други форми на насилие над жени, ненасилието ни учи на същите уроци, които патриархатът преподава от хилядолетия. Те
възхваляват пасивното "обръщане на другата буза" и "гордото страдание" сред подтиснатите. В един от най-ярките текстове служещи за запазването и
прилагането на патриархата - Старият завет, история след история жените са съветвани да страдат търпеливо под несправедливостта и да се молят за божествена
намеса. Това удивително много прилича на пацифистката вяра в корпоративните медии, че ще покажат гордото им страдание и това ще мотивира властта
да се намеси и наложи справедливост. Патриархатът ясно позволява едностранното насилие от страна на мъжете. Жените трябва да нарушат това правило, не да го
подсилват. Приемайки възможността да използват сила, няма да е достатъчно за края на патриархата, но е необходимо условие.
Пацифистите и реформистите феминистки често обвиняват войнствените активисти, че са сексисти. В много случаи обвиненията са верни. Но често обвиненията се
прехвърлят и върху самия войнствен активизъм обявявайки го за секситки и привилегирован. Както Л. Тенгълуд обеснява: "Някои скорошни "феминистки"
критики към анархизма заклеймяват войнствеността като сексистка и изключваща жените...Всъщност това обвинение е сексисткото". Друг анархист изтъква:
"Мъжкарското насилие в съпротивата и феминизирането на пасивността се дължат в по-голяма степен на тези, чиито разбирания за промяна не включват революция
или анихилация на държавата". Разбирания за свобода, които изключват възможността на жените да се самозащитават? Отговаряйки на твърдението, че
жените могат единствено да бъдат защитавани от по-големи социални структури, активистката Сю Даниелс ни напомня: "Една жена може да се защити сама от
нападател...Не е въпрос на това кой е по-силен, въпрос на трейнинг е". Памфлетът "Воля за победа! Жените и самозащитата" добавя следното:
"Нелепо е че има толкова много организации за помощ на жени, които са били изнасилени или нападнати, но едва ли има такива, които да се опитват да
предпазват от случването на тези неща. Трябва да откажем да бъдем жертви и да отхвърлим идеята, че трябва да се подчиним на нападателя за да не се стигне
до по-голямо насилие. На практика, подчиняването ще доведе до още насилие в бъдеще".
 Цялата идея, че насилието е мъжкарство или че революционният активизъм задължително изключва жените, гейовете и транссексуалните е (както и други идеи на
ненасилието) базирана на бялата история. Игнорират се нигерийските жени саботирали петролните инсталации, жените-мъченици на палестинската интифада,
гейовете от бунта в Стоунлоул, хилядите жени сражавали се на страната на Виетконга (бел. прев. - виетнамско партизанско движение борило се срещу
американската окупация), жените-водачки на индианската съпротива борили се срещу европейския геноцид, Mujeres Creando от Боливия (бел. прев. анархо-феминистка
група, станала известна с това, че през 2001 нейни активистки въоръжени с динамит и коктейли "молотов" превземат боливийската агенция за банков надзор).
Забравени са жените борили се при Черните пантери, сапатистите, Weather Undergroud... Идеята, че сраженията изключват жените е абсурдна. Дори и в мирния
бял "първи свят" тя не е напълно вярна.
Освен, че пази патриархата от войнствена опозиция, ненасилието помага да се запази патриархалната динамика в движението. Една от основните предпоставки на
сегашния анти-подтиснически активизъм (роден от желанието за едно по-здравословно и даващо сила движение и от опита да се избегнат вътрешните конфликти
на предишните поколения) е тази, че подтисническите социални йерархии съществуват и се възпроизвеждат в поведението на всички субекти и трябва да се
преодолеят както вътрешно, така и външно. Но пацифизна отбягва самокритиката. Много са запознати със стереотипа на самовеличаещите се не-насилствени
активисти, които са "живо превъплащение на промяната, която искат да видят в света" до такава степен, че в техните умове, те са превъплащение на всичко
правдиво и красиво. Един член на една пацифистка организация обясни в отговор на отправена критика, че белия мъж лидер на групата не може да е привилегирован,
защото бил толкова добра личност, сякаш тези привилегии не ни се налагат, а са доброволни.
Често съществуващите вече сексистки предположения обрисуват войнствените групи като в по-голяма степен сексистки, отколкото са в действителност. За
пример, жените са били ефективно изключени от ръководството на SCLC (бел. прев. американска правозащитна организация, чиито първи лидер е бил Мартин
Лутер Кинг), дори такива като Илайн Браун, която е играла ключова роля при Черните пантери. И въпреки това Черните пантери, а не SCLC са определяни като
образец за мачо-поведение.
Съществува доста феминистка литература, която отрича даването на сила (и историческото значение) на войнствената борба за жените и другите движения, предлагайки
вместо това един пацифистки феминизъм. Те посочват сексизма на определени войнсвени организации. Не трябва да отричаме, че има сексистки войнствени
организации. Критикувайки не-насилието не трябва да забравяме за поведенеито на групи като Червените бригади и техния анти-феминизъм. Приемайки тези
критики трябва да посочим лицемерието на някои феминисти, които с удоволствие описват сексисткото поведение на войнствени активисти, но премълчават
за такова поведение от пацифисти. Примерно във възхваляваната легенда как Ганди научил не-насилието от жена си, въобще не се споменава за обезпокоително
патриархалните аспекти на тяхната връзка.
Някои феминистки отиват още по-далеч и правят опит да свържат метафизически феминизма и ненасилието. В статия публикувана в журнала "Peace Power", Карол
Флиндерс цитира изследване на учени, според които жените при опасност не са хормонално програмирани да отговарят на удара с удар, както е при мъжете, а
прилагат механизма "грижи се или се сприятели". Когато се чустват заплашени, според тези учени, жените "ще усмирят децата, нахранят всички, успокоят
дразгите и ще се свържат с други жени". Този тип наука от дълго време е предпочитано средство за оправдаване на патриархата с естествените различия между
мъжете и жените. Разделянето на човечеството на две категории, базирано на ограничен брой характеристики неизбежно води до две норми. Хората, които си
мислят, че нормите изразяват, а не ограничават разнообразието щастливо декларират, че тези категории са естествени и продължават да карат хората са се
чустват ненормални, ако не покриват нормите на някоя от категориите.
Трудно е да кажем колко феминистки днес мислят по този начин, но изглежда голям брой от тях не приемат идеята, че феминизмът и ненасилието са задължително
свързани. В една дискусионна група в интернет една феминистка обобщи: "Все още има тенденция във феминизма, която го свързва с ненасилието. Но има също и
много феминистки, които не искат автоматично да ги свързват с определена позиция, само заради нашите гениталии".
|
