Критиката на зеления анархизъм (анархо-примитивизъм) е насочена към институциите на господството в основата на общество, групирани под общия термин "цивилизация". Такива институции включват държавата, капитализма, глобализацията, доместикацията, патриархата, науката, технологията или разделението на труда. В дълбоката си същност тези институции са разрушителни и експлоататорски – както към хората, така и към околната среда – и затова не могат да бъдат реформирани.

Както цивилизацията бива разглеждана като парадигма, която поставя човешките същества над и извън природния свят, водейки до отчуждение и в крайна сметка разрушение, така и технологията е видяна по-скоро като система, а не като просто съвкупност от инструменти. Технологичната парадигма налага експлоатацията на околната среда и хората посредством робска или наемна работа, индустриализъм, тясна специализация и разделение на труда. Няма “неутрална” форма на технологията, тъй като всичко се създава в определен контекст и с определени цели и функции.

Въпросът за произхода на цивилизацията, културата и технологията е централен за примитивизма, тъй като именно преминаването от ловно-събирачески начин на живот към уседнало животновъдство и селскостопанско препитание води до възникването на социална стратификация, принуда, институционно насилие и отчуждение.

Доместикацията е процесът, който цивилизация използва да подчинява и контролира живота (включително човешкия) според непривична му външна логика. Тя включва: опитомяване, развъждане, генетично модифициране, манипулиране, сплашване, принуждаване, изнудване, подмамване, управление, поробване, тероризиране, убиване, и т.н. Доместикацията изисква тоталитарни отношения както към хората, така и към животните, растенията и природата. Тя разрушава естествения баланс и го заменя с произволна насилствена наредба. Това поставя края на общите ресурси и началото на частната собственост като база за социална йерархия и властови структури. Изначалната свобода започва да отстъпва на робство, принуда и отчуждение. Това е също началото на почти всички известни болести.

Други локуси на критика са: произход и динамика на патриархата, разделение на труда и тясна специализация, научна методология, технология, индустриализация, социални йерархии.

Критика на символната култура

Най-дълбоката критика в арсенала на анархо-примитивизма обаче иде от Джон Зерзан. Това е критиката на символната култура.

Преминаването на човечеството ИЗКЛЮЧИТЕЛНО към символната култура ограбва хората от пряко взаимодействие и подменя директното възприятие с опосредствена репрезентация във формата на език, изкуство, култура, научна символика и т.н. Символната култура филтрира всичките ни възприятия и познание през формални и неформални символи. Проблемът е не само в познаването на нещата и явленията само посредством имената им, но виждайки целия свят и взаимоотношенията с него през призмата на абстрактната репрезентация.

(Проблемът за замяната на реалния свят със символна репрезентация е отлично онагледен във филма “Матрицата”.)

Биологичната еволюция на човека е завършила много преди експлозията на символната култура, цивилизацията и технологията. Това създава огромен еволюционен натиск върху психологията и физиологията на съвременния човек, който просто не е способен да го компенсира адаптивно, хванат в собствения си капан на самозахранващата се и все по-многопластова символна репрезентативност и съответната й социална и технологична опосредственост.

Символната култура, която първоначално най-вероятно е възникнала като страничен продукт на сексуалната селекция в естествения подбор, в последните 5 хиляди години (и особено миналия век!) се е разраснала като неимоверно гигантска паунова опашка, която заплашва самото физическо оцеляване на човечеството. (Аналогията с пауновата опашка не е случайна, а класически пример за маладаптация вследствие на сексуалната селекция.) За това примитивистите настояват, че символният режим на изразяване и познание е ограничен и прекалената зависимост от него води до опредметяване, отчуждаване и тунелен ефект на възприятията.

Критика на самия анархо-примитивизъм

Пиша този материал с надеждата, че ще доведе до по-добро разбиране на анархо-примитивизма особено сред анархо-синдикалисти и други по-широки анархисти. Оплюването на анархо-примитивизма и лепенето на стереотипи е признак на непровокирана нетолерантност. А всъщност в целите и тактиките има голямо препокриване. Просто анархо-примитивистът е по-радикален и отива една, или няколко стъпки по-далеч от останалите. Най-вече в аргументацията си, не толкова в практиката си.

Ортодоксалният комунист вижда главния проблем в капитала и класовото деление. Сваляш капитализма, строиш комунистическа държава, и ето ти Утопия на земята. (Докъде доведе това, знаем.)

Анархо-синдикалистът казва на комуниста: Ей, другарю с чука, нищо не постигаш тука. Има ли държава, ще има неравенство, експлоатация и потисничество. Трябва да бутнем държавата, чак тогава ще си починем, и ето ти Утопия на земята.

Анархо-примитивистът обаче казва: Капитализмът и държавата наистина трябва да се махнат. Но останат ли технологията и културата непроменени, те пак ще произвеждат неравенство, експлоатация и потисничество. Защото средствата за въздействие върху другите хора и околната среда са базата, а държавата и капитализмът са само надстройка. Доколкото пренастройката и демонтирането на части от тази база е безкраен проект, Утопия на земята никога няма да има. Борбата е безкрайна. Целта е вектор, а не точка на хоризонта.

Нападките срещу борците за радикална промяна, че искат да върнат света назад, са толкова стари, колкото и самата борба.

Комунистите, които искат да демонтират капитализма, не целят връщане във феодализма. Анархистите, които искат да демонтират държавата, не целят връщане в племенен начин на живот. Анархо-примитивистите, които виждат проблема в технологията и самата култура, породила разделението на труда, не целят буквално връщане към късния палеолит.

Джон Мур пише, че целта на анархо-примитивизма е “да изобличи, оспори и премахне всички съставни форми на властта, които структурират индивидуалните и социални взаимоотношения и взаимоотношенията с естествения свят.”

Независимо от негативните стереотипи, свързани с това движение, централната концепция на анархо-примитивизма е много трудно да бъде успешно критикувана от ляво-радикални позиции. Отделени конкретни изказвания и екстраполации да някои автори могат да бъдат оборени, но не и същностните предпоставки.

Ако си консерватор, светът си функционира добре, така че анархо-примитивизмът е безсмислен. Ако си реформист, който иска само да реформира някои недъзи, но запази системата като цяло, анархо-примитивизмът е също антагонистична идеология.

Обаче ако си ляво радикален революционер и твърдиш, че светът е централно сбъркан и трябва да бъде кардинално преустроен, е много трудно да отхвърляш някой, чиято критика е просто по-дълбока и по-радикална от твоята собствена.

Практика

Що се отнася до практиката на анархо-примитивистите обаче, която е по необходимост фрагментарна и непоследователна, тя (изглежда) по-лесно подлежи на критика.

За анархо-примитивистите революционната дейност означава “да поставяш под съмнение, оспорваш и стремиш да демонтираш централните устои в парадигмата на цивилизацията. Революцията не се разглежда както бъдещо единично събитие, за което работим и се подготвяме, а начин на живот и подход към всяка дадена ситуация.”

Някои анархо-примитивистки техники и акции, като rewilding например, са често подложени на присмех. Но главната причина за това е, че тези дейности биват разглеждани и критикувани в контекста на доминиращата културна среда. Погледнат безпристрастно актът на rewilding е едва ли по-странен от медитацията или рехабилитацията след дълга интоксикация с наркотици.

Друга пък практика на примитивизма обаче се радва на масово приемане и не среща почти никаква критика. Става въпрос за палео-диетата, чиято цялостна теоретична предпоставка лежи в постулатите на примитивизма. http://en.wikipedia.org/wiki/Paleodiet

Активистките прояви на анархо-примитивистите са насочени срещу генетично модифицираните храни, химическото и ядрено замърсяване, опазването на околната среда, които ги поставят в сферата на еко-активизма.

Всъщност много анархо-примитивисти предпочитат да се идентифицират като еко-анархисти или зелени анархисти, за да избягват негативните конотации с “неандерталщина” и “примитивност” като назадничавост. Примитивизмът също може да бъде схващан като културна критика в по-широката практика на еко-анархизма.

Зелените анархисти казват, че като цяло “не проповядват връщане към каменната ера или буквално копиране на ловно-събираческия начин на живот.” Всъщност те настояват за “по-дълбока критика на съвременната социална реалност и човешката цивилизация, която да прерасне в ефективна практика чрез създаване на нови общности, съществуващи без сегашните или исторически институции и форми на господство.”

Част от еко-анархистите са привърженици на малки еко-селища (интенционални общности) , където живеят не повече от няколко стотин души, като алтернатива на държавната и градска цививилизация. Те отхвърлят идеята, че човек е по някакъв начин над или по-висш от останалия прирорден свят и смятат, че социалната организация трябва да бъде организирана в синхрон, а не в конфронтация с природата.

http://www.greenanarchy.org/

http://www.primitivism.com/