Това е интервю с Канек Гевара, член на MLC (Movimiento Libertario Cubano - Кубинското Безвластническо Движение). Интервюто е взето от Даниел Пино и е публикувано в зимната притурка (n°29) на Monde Libertaire от 22.12.2005 – 12.01.2006.]

Защо живееш в Мексико днес?

Баща ми е мексиканец, майка ми също. Получих началното си образование в Мексико. В момента, когато почувствах необходимостта да напусна Куба, първата опция за живот вън от острова беше Мексико. Най-вече по административни причини, тъй като имам мексикански документи и съответно не ми се налагаше да искам разрешително за престой или за работа.

Исках да сравня всичко, което бях изучавал в Куба с мексиканската реалност, да препрочета кубинската история. Не официалната история, която ми беше преподавана. Имах нужда да прочета голям брой неща, забранени на острова. Имах нужда да взимам участието, което не можех да имам в Куба, където гражданите са отречени. Дори по отношение на въпросите от ежедневието, а да не говорим за участие в големите събития, в големите трансцедентални дискусии, в големите проекти. Упражняването на гражданството е първото забранено нещо в Куба. Тогава бях атакуван от някои сектори на левицата във връзка с позициите ми по отношение на острова. Тези хора смятат, че ако не си с кубинската революция, си срещу нея.

При всички положения, проблемът не беше в неразположението ми към критиките на левите активисти. Не това ме плашеше, просто имах нужда да мисля по друг начин, да участвам в дебати без да ме взимат за човек от десницата. Исках нещата да са ясни, което никак не е лесно с тази толкова затворена левица. Когато тръгнах от Куба, не знаех къде ми е мястото. Преживявах дълбоко и тотално отхвърляне.

По време на разговора, споменаваше дядо си Ернесто Гевара де ла Сема. Какво представлява той за теб днес, когато се е превърнал в мит.

Образът на чистия, неопетнен революционер, който се пресъздава в левицата е едно опростяване. По същия начин е гротескно да се твърди, че е бил международен престъпник, както правят някои радикални антикомунисти. Че беше много повече от това, беше човек посветен изцяло на идеите, които защитаваше в процес на нещо като лично търсене. Възхищавам му се, но съвсем не съм съгласен с идеите му за “революционните огнища” и “новия човек”[1], въпреки че мога да съдя за тях единствено от съвременна гледна точка. Ако днес някой дойде и ми каже “Ще създадем гериля и ще направим революция”, ще му кажа да се разкара. Боливийският опит за нещастие е показал на Че, че създаването на едно “революционно огнище” не стига, за да избухне революция. Аз съм геварист, защото Ернесто Гевара беше човек, който изпълняваше поетите ангажименти. Той е сгрешил като е подкрепил една революция, която се е превърнала в диктатура. Не мога да отрека Че Гевара, поради факта че не споделям абсолютно всичките му идеи. Също така не желая да приличам на него. Това ми напомня за начина, по който вербуваха деца в Куба с лозунгите: “Пионери на комунизма! Ние ще бъдем като Че!”

Не мисля за Ернесто Гевара като за мой дядо.

Чета го, както чета Маркс или Бакунин, или която и да е историческа личност. Има идеи, които са гениални и други, които са абсурдни, претенциозни и патетични. Не съм го познавал лично, роден съм седем години след убийството му. Майка ми ми разказваше истории за детството си и така се създаде силна семейна нишка. По това време, израснах в контакт с хора, които дълбоко се възхищаваха от Че.

Взимайки предвид, че си внук на Че, предполагам че през всичките години, когато си живял в Куба, от теб са изисквали много.

Бях на 12 години, когато се върнах в Куба. Баща ми беше преследван в Мексико и за това бяхме дошли в Европа. През този период не бях внук на Че. Не трябваше да се знае, че имаме семейни връзки с Гевара. Бях дете като всички останали, въпреки че бяхме в нелегалност. При връщането в Куба, когато влязох в средно училище, се превърнах във внука на Че. Без да го знам, съм принадлежал към нещо като революционна аристокрация, към социалистическата буржоазия, която вече съществуваше и на която никога не съм бил привърженик. Като цяло, децата на управляващите не ми харесваха. Ходех в кварталното училище, а не в това на връзкарите. Но по отношение на мен имаше специални изисквания от страна на учителите. Трябваше да се държа добре, да давам пример, но аз винаги съм се бунтувал – ако някой се опита да ми наложи нещо, винаги правя точно обратното. В училище беше катастрофа, трябваше да бъда най-добрия, а бях най-лошия ученик.

Прочетох, че си отказал да влезеш във военна академия в Куба.

Вярно е. Точно преди да завърша средното си образование, едни типове от военната академия Camilo-Cienfuegos ме поканиха да постъпя в този център. В Куба бяхме със статут на чужденци. Аз им казах: “Мексиканец съм, а в кубинските политико-военни институции не се приемат чужденци, така че не мога да постъпя в тази академия”. Те ми отговориха, че нямало никакъв проблем, че всичко било уговорено на най-високо ниво; тогава им казах “не, благодаря”. При всички положения, никога не съм членувал в Съюза на комунистическата младеж или в някаква друга официална организация.

Изглежда, че животът ти е бил по-свързан със света на културата, отколкото с този на политиката. В Куба си бил част от една група, която е съществувала извън границите на официалния културен живот. Как беше?

Бях част от пънкарския свят, маргиналния свят на бедните квартали. Чувствах се по-добре в тази среда, отколкото сред номенклатурата. Но това не означава, че политиката не ме интересуваше. Уви, в Куба политиката е държавно дело. При диктатурите, политиката е работа на правителството, тя не трябва да засяга хората.

В страните от източна Европа номенклатурата сложи ръка на икономическите лостове след падането на Берлинската стена. Възможен ли е такъв сценарий в Куба?

Номенклатурата контролира смесените предприятия – полу-капиталистки, полу-“социалистки”. Властта не слага на командните постове най-компетентните да ръководят тези предприятия хора, а най-сляпо подчинените на режима. Между другото, мафиите контролират черния пазар от десетилетия, а това е възможно единствено благодарение на услужливостта и компетентността на хора от държавния апарат. От тези среди ще излязат утрешните големи шефове на предприятия и големи политици. Ясно е, че вътре в самата Комунистическа партия ще се води война за наследството, за трона, за властта. Раул Кастро няма да може да упражнява власт [2]. Той няма необходимата политическа тежест и не е подкрепян в Куба. Никой не го включва в сметката, никой не го е страх от него, просто е презиран. Нищо не може да промени образа му на пияница. При това говорим за едно общество, в което ромът се лее в същия ритъм, в който и водата.

Хората, които днес ръкопляскат на Фидел ще скъсат с всичко това. Когато свърши принудата за абсолютно подчинение, обществото ще се промени. Кубинецът е наперен дърдорко, не обича да мълчи, трябва на всяка цена да изкаже мнението си по всички възможни въпроси. Ако не говори за политика, то е защото не му позволяват. Едно от нещата, които много ме притесняват е, че след процеса на насилствено набиване на идеологии е вероятно да се получи ефект, обратен на търсения от властта днес – никой няма да иска да слуша за неща, свързани с някаква идеология. Младите не искат и да знаят за комунизъм, за социализъм, за анархизъм, или за какъвто и да е било “-изъм”. Коренно отхвърляне на идеите. В реалността на всекидневния живот в Куба можем да си дадем сметка, че някои от тези идеи са лъжи. Тези идеи не са ги вкарали през главата на хората, а през гъза; през целия шибан ден – в училище, на работа, по телевизията, по радиото.

И в това се крие голямата опасност за пост-кастристкото общество: опасността да се образува идеологическа и политическа пустота, която да бъде незабавно запълнена от дивия капитализъм. Имайки предвид материалните лишения, от които страда кубинският народ днес, в деня когато американските стоки почнат да влизат свободно на острова и когато кубинците могат свободно да ги купуват, никой няма да се интересува от политика. Кубинците ще се хранят, ще ремонтират къщите си и ще се опитат да притежават всичко, което им е липсвало през повече от 40 години. Има опасност от апатия, която може да доведе до одесняване. Десницата триумфира когато няма политически дебат, когато няма гражданско участие. Демокрацията изчезва ако не се практикува. Демокрацията не може да бъде спирана, тя се строи стъпка по стъпка... Също и социализма – ако не го развиваме – умира. В Куба той е мъртъв, останала е само фалшивата му позлата.

В каква посока трябва да се съсредоточат усилията на анархистите в Куба?

В Куба има анархисти, но няма анархизъм[3]. Анархистите не могат да издават вестник, нито да имат радио. Дори не могат да кажат на висок глас, че са анархисти. Основният приоритет е да се подобрят възможно най-скоро условията на живот на кубинците. Трябва да се възстановят отново институциите, които днес са в разруха и които въпреки всичко трябва да продължат да съществуват: образователната система, здравеопазването, органите на “народната власт” [4] – организация от комитети, която на хартия се предполага да е хоризонтална, но на практика е абсолютно вертикална.

Според мен, една от най-важните точки е гражданската апроприация на анархизма.Той не може да е нещо сектанско или авангардистко. Това означава да продължаваме борбата, за да не позволим на професионалните политици да конфискуват упражняването на властта, без да губим от поглед дългосрочните ни цели – идеалите, които ни карат да вървим към един идеал. Трябва да се включим в борбите, водени от различни части на обществото: кварталните асоциации, екологическите и т.н. Ние нямаме аспирации към властта, но трябва да минираме общественото тяло из основи. Трябва да участваме във всички битки за равенство, демокрация, уважение. Доколкото има анархисти, които се проявяват в обществото, безвластническите идеи се разпространяват. Ако не отхвърлим и последната капка безвластнически сектаризъм, ще сме осъдени да си останем секта, малцинство...Става дума да затвърдим пътя, който избрахме през последните десетилетия. Откакто анархизмът изостави методите на насилие.

Днес Куба е в руини в икономическо, а също и етическо отношение. Мизерията е огромна, има голям социален разрив – с бездънни разлики, които понякога са по-ясно изразени отколкото в капиталистическите общества; единствената разлика е, че в Куба уж “строим безкласово общество”. В пост-фиделовата епоха, единственият път за кубинските анархисти ще бъде участието във възстановяването на гражданското общество, във възстановяването на държавата. Казвам го без фетишизъм, защото е ясно, че някаква държавна форма ще трябва да замени сегашната държава. Ние, анархистите, трябва да участваме в дискусията за това каква държава ще е подходяща за всички. От тук следва моментното приемане на капитализма като бъдещ начин на развитие. Наше задължение е да го подведем под отговорност, да го използваме максимално, да го притиснем, да го “експлоатираме”. Това е фундаментално, трябва да разрушим една система, която се основава на преповтарянето, на затъпяването, на досадата...

Каква е позицията ти спрямо кубинската и латино-американската левица като цяло? Къде е твоето място в това опозиционно движение?

Има и една цивилна, гражданска левица, която не е към никоя партия. За нещастие, левицата е задръстена с ритуали, йерархии и странни приказки, които са само фасони, но те разяждат и сърцевината. Ако в една подривна дейност се пресъздават формите на установената власт, тя никога няма да е напълно подривна. По културна деформация, аз съм по-добър дилетант, отколкото активист. Не съм в никоя партия. Моето място е в левицата, която критикува левицата. Днес се развива ляво движение от индивиди, които са способни да вземат участие в екологическите, студентските, културните, кварталните, гражданските (в най-широк смисъл) организации, които имат влияние върху малките неща в местния живот. Хората не искат да им се говори повече за бъдещето, за пеещия утрешен ден, за комунизъм и т.н. Това, което интересува хората, са решения на актуалните им проблеми и левицата трябва да работи по въпроса, ако иска да има някакво влияние върху абстрактното понятие “хората”. Гражданите ще решат техните проблеми. Единственият начин да се ограничи властта на държавата е да спрем да се обръщаме към нея. Трябва да настояваме, в това се коренят самоорганизацията, автономията и самоуправлението, дори всичко това да е на ембрионален стадий.

Ти участваш в Кубинското безвластническо движение [5] (www.movimentolibertariocubano.org)... Какви са проектите ви?

Това е движение с противоконституционален характер, което не цели завзимането на политическата власт, а търси да има влияние – с известен брой идеали и с известен брой практически приложими решения...В момента сме на фаза разпространяване на идеите ни, а също и на развиване на контакти с различни сектори в Куба и извън нея. Целта е демистификацията на кубинския режим и позиционирането ни спрямо една политизирана публика. В Куба дисидентството не е само дясно, както някои искат да мислим. За съжаление, голяма част от международната левица е на това мнение. Всички тези лайна, с които ни заливат : “всички кубински дисиденти са платени от ЦРУ и американското правителство” – това е груба лъжа. Естествено, че има групи свързани с американската десница, но това не важи за цялата опозиция. Приоритетът ни е да лишим кубинския режим от подкрепата на латино-американската левица и да засилим дебата.

Мисля, че съм един от най-младите членове на MLC и един от последните, напуснали Куба – преди почти десет години. Някои от другарите са тръгнали през 1959/1960 и за тях Куба е тотално променена. Те са видели началото на социализма, а аз – края му... Днес в Куба вирее някакъв странен, хибриден режим, който се подхранва от най-лошите неща на света. От една страна – капиталистическата експлоатация, а от друга – специфичната за кубинския месиански и автократичен социализъм диктатура: в крайна сметка се получава двойна експлоатация. Как да се обясни на този народ, че това не е социализъм, че социализмът е нещо по-добро? Думите са опорочени. Днес в Куба “социализъм” и “комунизъм” означават “диктатура”, а “анархизъм” означава тероризъм и хаос, или в най-добрия случай – каузата на разбунтуваните младоци. За това развиването на контактите ни на острова е приоритетно, това е и едно от най-трудните неща. В Куба има много контрол и съответно – много страх. Който напише няколко реда за положението в Куба, получава 20 години затвор. Въпросът не е, че търсим мъченици, нищо подобно. Към това трябва да добавим ограниченията по отношение на комуникациите, и се изправяме пред една доста трудна реалност.

Капитализмът вече си съществува в Куба и чака зелена светлина, за да се втурне да воюва за властта, същото се отнася за десницата и всички останали политически течения, които са готови...Днес трябва да се наблегне на факта, че Куба е страна като всички останали и че нуждите на кубинските граждани са сходни на нуждите на гражданите от другите страни. Всички тези истории, които “Старият” измисли, разправяйки, че сме изключение, световен авангард и че Куба е пример, всичко това е евтин шовинизъм. Специфично за модерния свят е проверката и хомогенизирането на обществата и техните нужди. Чувството, че си някакво изключение не е подходящо за Куба, нито за някоя друга страна, защото това води до изолиране...

Всъщност, става дума за едно общество като всяко друго, със същите различия в него, със същите противоречия. Най-вече днес, в момента, когато държавата не може повече да упражнява абсолютен контрол върху съзнанията. Официалната реч е в прекалено противоречие със заобикалящата реалност, за да се поддържа сама себе си.

Ролята, играна от контра-културите е очевидна в кубинското общество, което днес е много по-толерантно, отколкото преди 20 години. Въпреки усилията на правителството да се противопостави на контра-културите, кубинското общество се разнообразява, оставя зад гърба си недостатъците на партийното мислене и на абсолютния морал. И тази трансформация тръгва от най-ниските слоеве на обществото. Още повече, съществува феноменът на пресичане на традициите, кубинските обичаи, с чуждестранните моди...Наложи ми се да изпитам на свой гръб последния залп от кубински културни забрани. Бяхме репресирани не само от държавата, а и от самото общество. Гледаше се много лошо на последователите на дадена младежка субкултура. В училище, в квартала, на работа, или на което и да е място, където можеш да бъдеш забелязан. Рокът специално беше считан за музика на врага, музика на империализма. Това се наричаше идеологическо отклонение. Наричаха ни анти-социални типове и за да не останем по назад ние също се наричахме така, разбира се.

Преди няколко години имаше един много известен певец от контра-културния свят – Карлос Варела...

Той спечели симпатиите на всички млади хора с една песен за сина Вилхем Тел, в която крещеше:

“И ето, че идва реда на бащата
да си сложи ябълката на главата!” [6]

Концертите му бяха впечатляващи заради това, което означаваха за младежите, които се чувстваха постоянно преследвани и винаги отхвърлени.

В Куба не се разиграва бъдещето на човечеството, нито на империализма, нито на нещо друго в този стил. Разиграва се бъдещето на кубинците и нищо повече. И ако международната левица е наистина солидарна с кубинския народ, тя трябва да се отрече от диктатурата. Това не означава отказване от анти-империалистическите и анти-капиталистическите идеи.

Идеята, съгласно която културата трябва да е обект на култ е чудовищна. В дебата върху обективното и субективното, кубинската държава успя да превърне културата, историята, родината, социализма, народа, революцията в обекти. Успя да обезцени субективното, тоест субекта, индивида. Социализмът не е здание, което се строи. Той трябва да се сравни с жив организъм, съставен от милиони клетки (индивидите), които се развиват. Това са неща, които се коват от долу, които са свързани с разкъсването на материалната цялост и с приемането на това клетъчно многообразие, което оформя реалността. Общественото приемане на различието е много важно. Ако “Старият” беше умрял през 60-те години, по времето, когато не съществуваше такова ниво на приемане на разнообразието, може би режимът щеше да оцелее след смъртта на своя “главен командир”, но не и днес. Фиделизмът ще умре, защото обществото няма да приеме нов еднопартиен модел и защото в кастристката сфера не е останал никой, който да има сплотяващата способност на Фидел Кастро.

Ноември 2005

[Преведено е само интервюто и е пропуснато встъплeнието редакцията (където се прави обобщение на думите на Канек и се говори за проскубаната му брада). Може да прочетете цялото на адрес: http://endehors.org/news/9351.shtml ]

[1] “Foquismo” е военна стратегия, при която се развиват революционни огнища в множество части на дадена територия. Че Гевара разработва тази стратегия, развивана от партизанските отряди, действащи в различни страни през 60-те и 70-те години на 20-ти век.

“Новият човек” при Гевара съвсем не е егалитарен. Според него, съществуват три пласта: на първо място Фидел, култът към личността на когото е ясно изразен; следват “най-добрите сред добрите”, т.е. организираният авангард и накрая е “народът в неговата цялост”. Тези пластове дефинират типа на бъдещото общество. Освен сравнително милитаристичната визия за народните маси, “огромната колона”, това, което привлича внимание е понятието за жертвуване.

[2] Раул Кастро е посочен от по-големия си брат Фидел да стане, след смъртта му, Главен командир.

[3] От 1960, от самото начало на кубинската революция, анархистите, които се противопоставят на първите авторитарни мерки на Фидел Кастро са жертви на репресията. Техните организации са разтурени, активистите са преследвани, екзекутирани, затваряни или принуждавани да отидат в изгнание.

[4] Освен телевизията и радиото, които u служат за посредници, държавата се опира на армията, полицията и Комитетите за защита на революцията – органи на “народната власт”, които са си разграфили страната квартал по квартал. Представителите на “народната власт” са избирани от една затворена листа и са сляпо подчиняващи се на комунистическата партия.

[Заб. прев.: вижте на английската вики за по-конкретно описание.]

[5] Кубинското безвластническо движение се опитва да стимулира раждането, въпреки рисковете от репресия, на революционен активизъм в Куба, така че да се създаде движение, което да участва в борбите на потиснатите. Това е мрежа, която координира индивиди и колективи в Куба и в целия свят.

[6] Без да бъде директно назоваван, разбира се, се има предвид Фидел Кастро, който играе ролята на бащата в Куба.