Стремежът към взаимопомощ у човека е тъй отдавнашен и тъй дълбоко преплетен в цялата еволюция на човешката раса, че е съхранен у човечеството и досега. Той се развива по-интензивно през периодите на мир и благоденствие, но даже и при най-великите бедствия - когато цели страни се подхвърлят на опустошенията на войните, а населението измира от мизерия или стене под игото на тиранията. Същата тенденция продължава да съшествува в селата и между най-бедните в градовете. Тя продължава да обединява хората и впоследствие оказва влияние даже върху малцинствата от управленци, воюващи и разорители, които са го отхвърлили като сантиментална безсмислица. И винаги когато човечеството е трябвало да създаде нова обществена организация, неговият съзидателен гений почерпва вдъхновение и необходимите елементи за новия прогрес от същия, винаги жив стремеж. Новите икономически и обществени учреждения, новите нравствени системи и новите религии имат своя произход в извор. Нравственият прогрес на нашата раса в своите съществени черти се явява като постепенно разширение на принципите на взаимопомощ от племето до все по-многочислените натрупвания на човешки маси, докато най-после обгръща един ден цялото човечество без разлика на вярвания, езил и раси.

След като минават през състоянието на дивото племе, после на селската община, европейците намират в средните векове нова форма на организация, която има предимството да предостави голям простор на личната инициатива и да отговаря на човешката нужда от взаимна помощ. Съюз от селски общини, покрит с мрежа от гилдии и братства, бива извикан от живота в средновековния град.

През следващите три века, преди да бъдат подчинени от държавната власт, народните маси правят чудовищно усилие за преустройство на обществото върху древната основа на взаимопомощ и на взаимна подкрепа. Днес е известно, че великото реформаторско движение не е било просто бунт срещу злоупотребите на католическото духовенство. То е имало и cвoй творчески идеал - живот в братски и свободни общини. Тия от първите писания и проповеди на Реформацията, които нaй-много са затрогвaли сърцето на масите, бяха пропити от идеите за обществено и икономическо братство. "Дванайсетте статии" и подобните им символи на вярата, разпространени между германските и швейцарските селяни и граждани, не само поддържат правото на всекиго да си обяснява библията посвоему: те искат също и възвръщане на общинските земи на селските общини и унищожаване на феодалното робство. Винаги са отправяли призив към "истинската" вяра - братската. През същата епоха десетки хиляди хора се групират в Моравските комунистически братства, в които внасят цялото свое състояние, и образуват многобройни благоденстващи задруги, организирани според принципите на комунизма.

Само масови избивания са могли да спрат това твърде широко народно движение. Само с меча, с огъня, с изтезанията младите държави са могли да осигурят своята първа и решаваща победа над масите.

През следните три века държавите от материка и от Британските острови работят твърде систематично за унищожаване на всички учреждения, в които бе намерила израз тенденцията за взаимна помощ. Селските общини са лишени от своите народни събрания, от съдилищата си и независимата си администрация. Земите им са конфискувани. От гилдиите отнели имуществата и свободите им и ги поставили под надзора на държавата, на каприза и на подкупността на нейните чиновници. Лишават градовете от суверенност, а главните фактори на техния вътрешен живот - народното събрание, избраните съдии и администрация - са унищожени.

При тази плачевна политика и през време на безкрайните войни, които тя поражда, цели области, някога населени и богати, биват изцяло опустошени. Цветущите градове стават незначителни паланки. Даже пътищата, съединявали ги с другите градове, стават непроходими. Индустрията, изкуството, науката клонят към упадък. Политическото, научното и юридическото образование се впрягат в услуга на централизаторската държавна идея. В университетите и църквите поучават, че досегашните учреждения не могат да бъдат търпени в една добре организирана държава. Само държавата може да представлява връзките на съюз между своите поданици. Федерализмът е неприятел на прогреса, а държавата е единствен истински пътеводител към него. Към края на ХVIII век кралете от Средна Европа, парламентът на Британия и революционният Конвент на Франция, при все че тези страни са във вoйнa едни срещу други, бяха съгласни да обявят, че никакъв друг съюз между гражданите не трябва да съществува в Държавата. Затворът или смъртта са единствените наказания зa тези работници, които се осмеляват да влизат в "коалиции". "Не трябва да има държава в държавата." Само държавата и държавната църква трябва да се занимават с дела от общ интерес, а поданиците трябва да съставляват неопределена общност от личности без никаква особена вpъзкa, длъжни да се допитват до правителството винаги когато почувстват някаква особена нужда. Тази е теорията и практиката в Европа до средата на XIX век. Даже търговските и индустриалните сдружения се гледаха с недоверие. Работническите съюзи ги таксуват в Англия като незаконни до средата на XIX век, а в Европа и допреди двадесет години. Цялата система на нашето държавно възпитание е такава, че и досега даже в Англия голяма част от обществото смята зa революционна мярка ползването със същите права, които всеки - свободен и роб - е имал преди петстотин години в народните събрания на своето село, в гилдията, махалата, града си.

Поглъщането на всички функции от държавата неминуемо благоприятствува развитието на необуздания и ограничен индивидуализъм. Увеличава се броят на задълженията спрямо държавата и гражданите се чувствуват в същата пропорция освобождавани от задълженията си едни към други. В гилдията - а в средните векове всеки принадлежи към някоя гилдия или братство - е имало задължение двама "братя" поред да бдят над леглото на болния брат. Във варварското общество ако някой присъства при сбиване между двама и не се намеси, ако е имало печален кpaй, се излага на преследване като убиец. С теорията за държавата-покровител наблюдателят няма нужда да се меси: полицейският агент ще направи това, ако трябва. И докато в една дива страна, у хотентотите например, ще бъде неприлично да яде, без да е повикал три пъти някого да сподели храната, всичко, което трябва да направи днес един почтен гражданин, е да си плати данъка и да остави гладните да се устройват, както могат. Теорията, според която хората могат и трябва дa дирят своето лично щастие, като пренебрегват нуждите на другите, господствува и днес - в правото, в науката, в религията. Тя е религията на днешното време и да се съмняваш в нейната действителност, значи да си опасен утопист. Науката високо прогласява, че борбата на всекиго против всички е господствуващият принцип на природата, както и на човешките общества. Биологията отдава на тази борба прогресивното развитие в животинското царство. Историята възприема същата гледна точка и икономистите в своето наивно невежество обясняват с "удивителното му въздействие" целия прогрес на индустрията. Самата религия на църковните проповедници е религия на индивидуализма, леко смекчена с милосърдно отношение към ближния. "Практичните" хора и теоретиците, хората на науката и религиозните проповедници, представителите на законa и политиците всички са съгласни в едно: индивидуализмът може да се смекчи в наи-грубите си прояви с милосърдието, но той остава единствена сигурна основа на обществото в неговия по-нататъшен прогрес.

Като че ли е безполезно да се търсят учреждения за организиране на взаимопомощ в нашето съвременно общество. Какво би могло да остане от тях? Но щом започнем да проучваме как живеят милиони човешки същества и проследим техните ежедневни взаимоотношения, ние оставаме поразени от грамадното участие, което принципите на взаимопомощта и на взаимната подкрепа заемат в човешкия живот. Макар учреждениита за взаимопомощ да са разрушавани от триста·четиристотин години, стотици милиони хора все още продължават да живеит с такива учреждениия; те свято ги пазят и се стремят да ги възстановяват там, дето са престанали да съществуват. При това в своите взаимоотношения всеки от нас се е възмущавал понякога от днешната индивидуалистична вяра, а постъпките, към които хората са напътствани от своите склонности за взаимопомощ, съставляват такава голяма част от нашите всекидневни отношения, че ако такива действия 6иха могли да бъдат премахнати, всякакъв морален напредък веднага би спрял. Самото човешко общество не би могло да се задържи дори през живота на едно поколение.

Тези факти, повечето пренебрегнати от социолозите, но от такава голяма важност за живота и за прогреса на човечеството, ние сега ще анализираме, като започнем с постоянните учреждения и минем към инициативите за взаимопомощ, които имат произхода си в личните и обществените симпатии.

Като разглеждаме сегашното състояние на обществото в Европа, поразява ни фактът, че въпреки усилията, употребени за разрушаване на селската община, тази форма на съюз продължава да съшествува. Много опити се правят, за да се възстанови тя под една или друга форма или да се намери такава, която да я замести. Общоприето е, че в Западна Европа селската община е умряла от естествена смърт, защото общото владеене на земята не съответствувало с нуждите на съвременното земеделие. Но истината е, че в изчезването на селската община никакво участие не са взели ония, от които тя се е състояла. Напротив, били са необходими многовековни усилия на упrавляващите класи, зa да се унищожи селската община и да се конфискуват общинските земи.

Във Франция ограничението на независимостта на селските общини и ограбването на земите им започва от XIV век. Но едва през следващия век селските маси са докарани от грабежите и воините до състоянието на поробване и мизерия, а разграбването на общинските земи става лесно и достига ужасни размери. Лекът на държавата е бил да направи общините още по-подчинени на държавата и да ги ограбва сама. Всички парични приходи на общините са конфискувани от краля. Колкото до завладяването на общинските земи от частни хора, злото продължава да господствува. През следващия век знатните и духовенството вече са завладели грамадни територии - половината от работнатa земя според някои изчисления - най-често за да ги оставят необработени. Деляните обаче още поддържат своите оощинни обичаи и до 1787 г. селските народни събрания (съставени от всички глави на ceмействa) имат обичай да се събират под сянката на камбанарията или под някоe дърво, за да разделят или преразделят останалото от земите им, да разпределят данъuите и да изберат изпълнителните членове на общината.

Правителството намира обаче народните събрания "твърде шумни", твърде непослушни и ги замества в 1787 г. с избрани съвети, съставени от един кмет и три до шест съветници, избрани между най-богатите селяни. Две години по-късно учредителното революционно събрание, което по тази точка е съвсем съгласно със стария режим, напълно потвърждава този закон (14 дек. 1789) и сега е ред на селската буржоазия да разграбва общинските земи, което тя върши през целия революционен период. Но на 16 август 1792 конвентът, под натиска на селските въстания, решава да се върнат на общините земите, отнети им през последните два века от светските и религиозните феодали. Но тои заповядва в същотo време, че тези земи трябва да бъдат разделени на равни части само между най-богатите селяни (активните граждани) - мярка, която предизвиква нови въстания и е oтненена на следващата година. Тогава е дадена заповед да се раздели земята между всички членове на общината - богаи и бедни, "активни и неактивни".

Teзи два закона са обаче толкова против разбиранията на селяните, че навсякъде, дето селяните могат да си възвърнат част от земите, те са ги владели общо. Но тогава идват дълги години на войни и общинските земи са просто конфискувани от държавата (1794) като ипотека срещу държавните заеми. Като такива те са били разпродадени; после са наново върнати на общините и конфискувани още един път (1813). Най-после, в 1816 г., това, което оставаa от тях (повече от 5 000 000 xeктарa по-неплодородна земя), е върнато на селските общини. Обаче горното още не е край на бедствието за общините. Всеки нов режим вижда в общинските земи средство да възнагради своите съпартийци. Три закона (първият в 1837 и последният при Наполеон III) са гласувани, за да заставят селските общини да разделят владенията си. Трябва три пъти да отменят тези закони поради опозицията, която те срещат в селата; но всеки път все отнемат по нещо. Наполеон III, под предлог па поощри усъвършенствуваните методи на земеделието, подарява на много свои любимци обширни владения от общинските земи.

Колкото до автономията на селските общини, какво е можело да остане от нея след толкова удари ? Кметът и съветниците са гледани като безплатни служители в държавния механизъм. Трудно се осъществява каквото и да е в една община, без да се приведе в движение цялата грамадна държавна машина - до окръжните управители и до министрите. Невероятно, но е истина, че когато някой селянин иска да плати своята пътна повинност в пари, вместо сам да троши камъни, трябва не по-малко от двадесет чиновници да дадат съгласието си и да бъдат разменени петдесет и две ведомости и писма междъ тях.

Това, което е било във Франция, е и навсякъде в Западна и Средна Европа. Даже главните дати на великите посегателства върху общинските земи са сходни. В Англия разликата е тази, че разграбването се извършва по-бавно, но по-пълно отколкото във Франция. Заграбването на общинските земи от лордовете започва в ХV век, след поражението на селското въстание в 1380 г., както се вижда от историята на Росус и от една разпоредба на Хенрих VII, в която тези гра6ежи са отбелязани и наречени жестокости и осъдителни пакости. По-късно, при Хенрих VIII, е замислена голяма анкета с цел да се попречи на разграбването на общинските земи. Анкетата свършва, като узаконява всичко извършено дотогавa. Пак продължават да разхищават общинските земи, а селяните биват прогонвани от земите. Но особено към края на втората половина на ХVIII век се залавят систематически да разрушат и последните остатъци от общинската собственост. Тъй че удивителното е, че някаква част от общинската собственост се е запазила даже в Англия. Целта на "постановленията за ограждане е да премахне тани система и се постига толкова eфикасно чрез около 4000 постановления, издадени от 1750 до 1844, че от нея са останали само слаби следи. Земите на селските общини са ограбени от лордовете и при всеки отделен случай завладяването е узаконявано от парламента.

В Германия, в Австрия, в Белгия селската община също е била разрушена от държавата. Последният удар, нанесен на общинската собственост в Средна Европа, датира също към средата на XVIIl век. В Австрия правителството прибягнало през 1768 г. към грубата сила, за да попречи на общините да разделят земите си, и след две години за тази цел е назначена специална комисия. В Прусия Фридрих II в много от своите укази (в 1751, 1763, 1765 и 1769) препоръчва на Justizсоllеgiеn-ите да пречат на селяните за подялбата. В Силезия е взето специално решение със същата цел в 1771. В Белгия, след като общините не се подчиняват, в 1847 г. е издаден з акон, който дава власт на правителството да купува общинските полета, за да принуди общината да ги препродава на дребно, щом се яви купувач.

Да се говори за естествена смърт на селските общини "по силата на икономическите закони", е неуместна шега, както и да се говори за естествена смърт на войника, който пада на бойното поле. Факт е, че селските общини са се задържали повече от хиляда години и че навсякъде, дето не са разорени, селяните не са преставали да усъвършенствуват методите на обработка.

Учрежденията на селската община тъй добре са отговаряли на нуждите и на разбиранията на земеделците, че въпреки всичко това Европа и днес е покрита с живи остатъци от селските общини и селския живот. Даже в Англия въпреки всички коренни мерки против стария ред той е запазил господстващо положение до началото на XIX век. Гом - един от малкото английски учени, занимавали се с този проблем - посочва в свое съчинение, че и в Шотландия се срещат много следи от общинното владеене на земята, а в някои села в Инвернес до 1801 има обичай цялата общинска земя да се оре, без да се поставят граници, и я разделят след разораването. В Килмори (на остров Аран) разделянето и преразделянето на земята е в сила "до последните двадесет и пет години" и комисията на крофтерите намира тази система в сила още в някои други острови. В Ирландия общината се задържа до големия глад; колкото до Англия, съчиненията на Маршал не оставят никакво съмнение, че системата на селската община е твърде разпространена в почти всички английски графства и в началото на XIX век. Едва преди двадесет и пет години Мен е силно впечатлен от "числото на неправилните владения, които неминуемо включват в себе си първоначалното съществуване на колективна собственост и на обща обработка", което тои открива при една анкета. И понеже общинските учреждения са поддържани толкова дълго време, сигурно е, че много от старите обичаи за взаимопомощ ще могат да се открият днес във всяко английско село, ако писателите на тази страна обърнат внимание на селския живот.

Общинските учреждения, пълни с живот, се срещат в много части на Франция, Швейцария, Германия, Италия, Скандинавия и Испания, без да говорим за Източна Евроа. Във всички тези страни селският живот е проникнат от общинни елементи и обичаи. Тъй че трябва да си послужим с най-типичните примери. Швейцария е безспорно един от най-добрите. Не само петте кантона Швиц, Ури, Апензел, Глари и Унтервалден са запазили значителна част от земите си неразделени и управлявани от своите народни събрания. Селските обшини имат широка aвтономия и големи части от съюзнатa територия още е обшинска собственост. Две трети от алпийските ливади и две трети от всички швeйцарски гори са и днес обшински земи. Голям брой ниви, овощни градини, лозя, торфени блата, канари и т.н. се владеят от общините. В кантона Во, дето семейният глава има право да вземе участие в избирането нa своите изборни общински съветници, общинският дух е особено жив. Към края на зимата младежите от няколко села отиват за няколко дена в гората, за да секат дървета и да ги свличат по отвесните преспи; после разпределят строителния материал и дървата за горене и си ги разделят за употреба или ги продават за своя полза. Тия екскурзии са същински празници на труда. Върху бреговете на езерото Леман част от скелите на лозята и днес се правят общо; а пролетно време, ако температурата заплашва да падне под нулата преди изгрев-слънце, пазачът извиква всички жители, които подпалват огньове от слама, за да запазят от слана лозята с изкуствен облак от дим. Почти във всички кантони няколко граждани, потомци или наследници на стари семейства, общо владеят известен брой крави; или пък имат обши ниви или лозя, или общината дава под наем някои земи за ползване на гражданите.

Може да се смята за общо правило, че навсякъде дето общините са запазили множество служби, с които образуват живи части от народния организъм, и там, дето нищетата не е дошла докрай, те никога не са оставяли необработени своите полета. И общинските земи са в поразяващ контраст с жалките общински пасиша на Англия. Общинските гори в кантоните Во и Вале се стопанисват съобразно със съвременното лесовъдство. Навсякъде "дяловете" от обшинската земя, които менят собствениците си според системата на преразпределение, са добре обработени и особено добре торени. Високите ливади са добре поддържани, а селските им пътища са в добро състояние. И когато се удивляваме на швейцарските селски къщи, на планинските им пътища, на добитъка, на лозята или на училищата им, трябва да си спомним, че дървен материал за тези къщи се взема от общинските гори, камъни - от общинските каменоломни, кравите пасат по обшинските пасиша, както и училищата се строят с общ труд. Очевидно в Швеицария, както и навсякъде, обшината много е изгубилa от своите права и "корпорацията", ограничена в малък брои семейства, е заместила старата обшина. Но това, което остава от старата обшина - по мнение на тези, които са изучавали този проблем, е още пълно с живот.

Едва ли е нужно да се казва, че много елементи на взаимопомощ са устояли в швейцарските села; вечерните седенки за белене на орехи се правят подред във всяка къща; седенките за шиене на чеиз на мома, която ше се жени; свикване на "помагачи" за построяване на къщи и при жетва; привичката да се разменят децата от два кантона, за да научат два езика - френски и немски, и т.н. Освен това образуват се малки сдружения за обшо произвеждане на хляб, сирене, вино и пр., и то в определени размери. Земеделските кооперации се разпространяват в Швейцария без всякакви препятствия. Често се срещат сдружения от по десет до тридесет селяни, които купуват ниви и ливади и ги обработват задружно. Организирани са кооперативни магазини за продажба на мляко, на сирене и на масло. Деиствително Швейцария е люлката на тази форма на коопериране. Тя представлява обширно поле за изучаване на всички видове малки и големи дружества, организирани за задоволяване на различните съвременни нужди. В някои части на Швеицария почти във всяко село има сдружения за зашита срещу пожар, за плуване, за поддържане на пристанища по бреговете на езерата, за канализиране на води и т.н.

Но Швейцария никак не е изключение в Европа, защото същите учреждения и същите взаимоотношения се срещат и в селата на Франция, Италия, Германия, Дания и т.н. Ние видяхме това, което във Франция са правили различните правителства, за да разрушат селската община и да може буржоазията да завладее земите й. Но въпреки това една десета от цялата годна за обработване земя, т.е. 5 460 000 хектара, включваща половината от всички естествени ливади и почти една пета от горите, са общинско владение. Горите доставят дърва за горене на общинарите, а строителен материал се сече по един безупречен ред. Пасищата са свободни за добитъка на общинарите, а остатъкът от общинските ниви се разпределя в някои части на Франция по обикновения начин.

Тези второстепенни извори на помощи, които подпомагат най-бедните селяни да изкарат една неблагоприятна година, без да продават своите парчета земя, имат значение и за дребните стопани, които са три милиона. Даже може да се яви въпросът, дали би могла дребната селска собственост да се поддържа без тези спомагателни източници. Но моралното значение на общинските владения е по-голямо от икономическата им cтойност. Те запазват в селския живот една ядка от обичаи и елементи на взаимопомощ, която силно противодействува върху развитието на бездущния и алчен индивидуализъм, комуто дребната собственост много спомага. Взаимопомощта при всички условия на селския живот съставлява част от ежедневното битие на цяла Франция. Навсякъде срещаме под различни имена "свободната помощ" на съседите за превозване на снопите, за прибиране на гроздето или при строеж на дом. Членовете на общината се съюзяват за всякакъв вид работа. Почти всички, писали върху селския живот във Франция, отбелязват тези факти. Но най-добре ще бъде да се дадат откъси от писмата, които получих от свой приятел, когото бях помолил да ми съобщи своите наблюдения по този въпрос. Той е възрастен човек и е бил четири години кмет в своята община в Южна Франция (в Ариеж). Фактите, които излага, са му известни от дългогодишни лични наблюдения и имат преимущество, че са от ограничен регион:

"В много общини на Фоа (долината на Баргилиер) още е в сила стар обичай, наречен заем: когато в някоя дейност има нужда от много ръце, за да се извърши бързо, напр. когато се копаят картофи или се коси сено, свикват младежите от околността. Момчета и момичета се отзовават и свършват работата безплатно, с радост и увлечение, а след веселата вечеря те танцуват.

В същите общини, когато момиче се жени, съседските момичета идват безплатно да помогнат на годеницата за приготвяне на прикята. В много общини на кантона Екс (Ариеж) предат колективно. За размотаване на преждата идват всички приятели и свършват цялата работа за една вечер. В много общини на югозападните окръзи обелват царевицата пак по същия начин. Младежите се черпят с чаша вино и танцуват. В общината L. при превоз на снопите всеки младеж се притичва за помощ. И тези трудни дни стават същински празници, като всеки има за чест да нагости с добър обед работниците. Никакво заплащане не се допуща. Всеки работи за другите и получава от тях същото. Труд за труд.

В община S. общинските пасища се увеличават всяка година, че почти цялата земя в общината става общинска. Общинските пасища се избират между всички собственици на добитък.

В община М. четиридесет-петдесет стада се събират в три-четири през лятото и се пасат по планинските пасища. Всеки собственик поред по една седмица пази стадото, в което са неговите овце. Двама общински кравари са заплащани от всички собственици според броя на кравите. Купуват се два бика, които се издържат на общинска сметка.

В селцето С. е купена вършачка от трима души, които си служат с нея последователно. Всеки е подпомаган от семеиствата на останалите, тъй като за вършачката са нужни петнаисет души. Освен членовете на ceмeйcтвoто, което е наело вършачката, идват роднини, приятели да помагат, като на свой ред утре очакват помощ. Храната е от семеиството, чието жито се върщее."

Две лица, които живеят в окръга Ариеж, запитани от моя приятел, са му писали следното:

"В О. нямаше допреди няколко години мелница за брашно. Общината се залови да построи такава. Оставаше да се повери мелницата на един мелничар. За да се избегне всякаква измама, бе решено да му се плаща за всеки жител.

В С. Г. малцина са осигурени срещу пожар. Когато някое ceмeйство се окаже в бедствие, всеки дaва по нещо на потърпевшия: кoй тенджера, кoй постелка, кой стол и т.н. Така се набавя едно скромно домакинство; дават безплатен подслон на нещастниците; и всеки помага за построяване на новата къща. Жителите на околните села също дават помощта си. Жителите на М. са с намерение да устроят каса за осигуряване срещу пожар, което да има за основа взаимната помощ."

Тези акции на взаимна помощ, за които бихме могли да дадем още примери, обясняват лекотата, с която френските селяни се сдружават, за да си служат поред с плуга, с пресата за грозде, с вършачката, когато са собственост на отделно лице. Разбираемо е как те се обединяват, за да извършат общо всяка работа. Водопроводите са построявани, участъците за сеч - изсичани, насаждат се дървета, изсушават се блата - всичко това се извършва от селските общини от незапомнени времена. Преди няколко години в Борн - в Лозиер - безплодните хълмове са били превърнати в плодородни градини чрез общинска дейност. Мястото е било стръмно и те правят тераси; по липса на почва такава са носили на гръб. Върху терасите са посадени кестени, лози, праскови, множество овощни дървета, зеленчуци. 3а да напоят тази суха почва, прокарват вода по канали 3 до 5 км дълги. Наскоро те са направили един даже 16-17 км дълъг.

На същия дух се дължи забележителният успех на Земеделските синдикати, или сдруженията на селяни и фермери. Едва в 1884 г. във франция се позволяват сдружения, състоящи се от повече от деветнадесет лица. Когато бе решено да се рискува с този "опасен опит" - служа си с думи от Камарата, - бяха взети всички предпазни мерки, които можаха да измислят чиновниците. Но въпреки всичко това франция взе да се покрива със синдикати. В началото те се образуват просто за покупка на семена и на химически торове, но постепенно разширяват дейността си в различни направления, включващи продажба на земеделски произведения и постоянно подобрение на почвата. В Южна франция опустошенията на филоксерата извикаха на живот множество винарски сдружения: по десет до тридесет винари образуват синдикат, за да си купят парна машина за вадене на вода и съоръжения за напояване на лозята си. Нови сдружения за предпазване от наводнения, за напояване, за поддържане на каналите се образуват постоянно и никога не е имало липса на единодушие у селяните. Съществуват и млекарски сдружения, някои от които делят по равно маслото и сиренето, без да вземат предвид получаваното от всяка крава. В Ариеж също намираме едно сдружение между осем общини за общо обработване на земите. В същия окръг са организирани синдикати за безплатна медицинска помощ в 172 общини от всичко 337."Същинска революция е станала в нашите села - пише Бодриляр - с тези здружения, които във всяка област имат особен характер."

Казаното важи и за Германия. Навсякъде, където селяните са устояли срещу разграбването на техните земи, те ги запазват като общинска собственост. Това положение на нещата преобладава предимно във Вюртемберг, Баден, Хоенцолерн и провинция Щаркенберг. Общинските гори са въобще добре стопанисвани в Германия и в хиляди общини всяка година се разпределя между жителите строителен материал и дърва за горене. Твърде разпространен е старият обичай: щом селската камбана удари, всички отиват в гората и всеки взема толкова дърва за огрев, колкото може да носи. Във Вестфалия има общини, в които цалата земя се обработва като общо стопанство с усъвършенстванията на съвременното земеделие. Колкото до старите общинни привички и обичаи, те са в сила в по-голямата част на Германия. Повикване "на помощ", което е истински празник на труда, е съвсем обикновено нещо във Вестфалия, Хесен и Hаcaу. В горските области дървеният материал за изграждане на нови къщи обикновено се отпуща от общинската гора и всички съседи се събират, за да си помагат. Обичаите за взаимопомощ се срещат също и в околностите на големите градове: например в предградията на Франкфурт между градинарите има обичай, щом някой от тях се разболее, всички отиват в неделен ден да му обработят градината. В Германия, както и във франция, щом правителството отмени законите против сдруженията на селяните - това бе едвам в 1884-1888 г., - тези съюзи почнаха да се Развриват с чудовищна бързина въпреки всички препятствия . "Факт е, казва Бюхенберг, че хиляди селски общини, в които всякакви химически торове и съвременна храна са неизвестни, тези две усъвършенствувания влизат в употреба и се разпространяват благодарение на сдруженията."

Всички земеделски машини, както и по-добрите раси животни, се купуват благодарение на тези сдружения; те въвеждат различни мepoприятия за подобряване качеството на производството. Създават се и съюзи за продажба на земеделски произведения, както и съюзи за постоянно подобрение на земите.

От гледище на обществената икономика всички тия усилия на селяните навярно имат малко значение. Те не могат чувствително да облекчат, а още по-малко съвсем да премахнат мизерията, на която са осъдени земеделците в цяла Европа. Но от нравствена гледна точка трябва да съумеем достатъчно да оценим тяхното значение. Те доказват, че даже при системата на безогледния индивидуализъм, който преобладава днес, земеделските маси са свято запазили своите традиции на взаимопомощ. Щом като правителството либерализира железните закони, с които се е разкъсвала всяка връзка между хората, предишните контакти веднага се възстановяват въпреки многобройните политически, икономически и обществени поръчки. Те показват в какво направление и под каква форма трябва да се развие прогресът.

Славянските народи в Австрия и на Балканския полуостров, у които "съставното семейство", или "неразделното домакинство", още съществува, също би трябвало да се споменат. Но аз ще мина към Русия, където същата тенденция на взаимопомощ заема някои нови и непредвидени форми, За руската селска община имаме преимуществото да притежаваме богат материал, събиран от голяма анкета от къща в къща, наскоро направена от много земства (окръжни съвети) и обхванала близо 20 милиона селяни в различни области.

Две важни заключения могат да се извлекат от купа свидетелства, събрани от руските анкети. В Средна Русия, където поне една трета от селяните са достигнали до пълна катастрофа, през първите 25 години след освобождението на крепостниците е имало в самата среда на селските общини явен стремеж за придобиване на частна собственост. Много разорени селяни, без добитък, напущат земята, върху която имат право в общината. Така земята често става собственост на тази класа по-богати селяни, които разбогатяват от търговия, или на външни търговци, които купуват земя, за да се ползват от високите наеми, които вземат от селяните. Трябва също да се прибави, че един недостатък на закона, от 1861 г. за изкупуване на земята представлява най-голямо удобнво за прекупуването на ниски цени земите на селяните. Почти винаги чиновниците упражняват своето силно влияние в полза на частната собственост и против общинното владеене. Обаче през последните 20 години силна вълна от опозиция срещу частната собственост се чувствува отново в селата на Средна Русия. Твърде енергични усилия се полагат от средните селяни в защита на селската община. Колкото до плодородните полета на Юг, най-населените и най-богати части на Европейска Русия, те са заселени през XIX век чрез лично завладяване, узаконено от държавата. Но след като се въвеждат с помощта на машини усъвършенствуваните земеделски методи, селяните сами започват малко по малко да превръщат личната си собственост в общинско владение и днес се намират в тази житница на Русия много селски общини, доброволно учредени неотдавна.

Крим и Таврическа губерния, за които имаме подробни сведения, са добър пример за това движение. Тези територии още при своето присъединяване в 1783 г. почват да се заселват от руси и украинци, от жители на Белорусия и от казаци - от свободни хора и от избягали роби, които идвали поединично и на групи от всички страни на Русия. Те се занимават най-напред със скотовъдство и когато по-късно започват и земеделие, разработват само толкова земя, колкото всеки е могъл да обработи. Но когато се въвеждат усъвършенствувани плугове, поселниците започват да ламтят за земя, та избухват ожесточени спорове. Тези спорове се протакат години, докато поселниците постепенно идват до мисълта, че трябва да се тури край на тези конфликти с въвеждане на общинско владеене на земята. Така те достигат до извода, че земята, която владеят частно, трябва да стане общинска собственост, и започват да я разпределят според обичаите на селските общини. Движението постепенно се разширява и само за част от тази територия статистиците изброяват 161 села, в които общинната собственост е била въведена от самите собственици главно между годините 1855-1885. По такъв начин се допуска голямо разнообразие в селските общини, създадени свободно от поселниците. Още по-интересното е, че преустройството става не само между русите, които са привикнали на селскообщинен живот, но и между украинците, между гърците, българите, а даже и между немците. Германците от дълго време са си създали в своите благоденстващи поселища край Волга особен тип полуиндустриална селска община.

Татарите-мюсюлмани в Крим владеят своите земи според закона за мюсюлманския обичай, който предвижда ограничена лична собственост; но даже у тях европейската селска община се е проявила при няколко случая. Колкото до другите народности, които обитават там, частната собственост е премахната в шест естонски села, в две гръцки, в две български, в едно чешко и в едно немско.

Това движение е характерно зa цялата плодородна степна област на Югa. Но отделни случаи се срещат и в Украйна. В няколко села на Черниговска губерния селяните са били някога частни владетели на своите земи. Те имали отделни крепостни актове зa земите си и право да ги дават под наем или да ги продават по желание. Но към 1850 се поражда между тях движение в полза на общинското владеене, главен повод за което е постоянното увеличаване на бедните семейства. Началото се поставя от едно село и другите го последват. Последният случай е от 1882 г. Разбира се, имало е борба между бедните, които обикновено искат общинно владеене, и богатите, които предпочитат частната собственост. В някои места, без да се достигне изискваното от закона единодушие, селото се разделя на две села - едното под режима на частната собственост, другото с общинно владеене. Те живеят така, докато се съединят в една община. В Средна Русия в много села, в които е съществувала частна собственост, от 1880 г. има движение в полза на установяване на селска община. Селяните-собственици, живели от години под индивидуалистичен режим, се връщат масово към общинските наредби. Има значителен брой бивши крепостници, които получили само четвърт от дадената им земя от освободителния закон, но с всички права на откупване и на частна собственост. Те остават под този режим до 1890, когато между тях възниква голямо движение (в губерниите Курск, Рязан, Тамбов, Орел и т.н,) за оставяне на своите дялове на селската община. "Свободните земеделци", освободени от робство със закона от 1803 и откупили своите дялове, сега също почти всички са за общинската наредба, която те сами въвели. Тези движения са скорошни, към тях се присъединяват и чужденците в Русия. Българите в Тирасполски окръг, след шестдесет години частно владеене, въвеждат селската община през 1876-1882. Немските менонити в Бердянск се борят в 1890 г. за въвеждане на селска община, а дребните селски собственици между немските баптисти са се стремили към същата цел.

Още един пример: в губерния Самара руското правителство въвежда към 1840 г., като опит, в 103 села частна собственост. Всяко домакинство получава хубаво стопанство от 40) ха. В 1890 г. селяните на 72 села се обявяват за въвеждане на селска община.

Това движение в полза на общинното владеене е в разрез със съвpeмeнните икономически теории, според които интензивното обработване е неподходящо за селската община. Но тези теории никога не са били подложени на изследване и експериментиране. Напротив. Фактите показват, че навсякъпе, къдeто руските селяни са по-малко обеднели от обикновено, и на всякъде, където се срещат хора образовани и с инициатива, селската община става инструмент -за въвеждане на различни усъвършенствувания в земеделието и в общия живот на селото. Тук, както и навсякъде, взаимопомощта е по-добър пътеводител към прогрес, отколкото борбата на всеки против всички.

При управлението на Николай I много чиновници и крепостни собственици принуждават селяните за общо обработване на част от селските земи, за да се напълват всяка година общинските хамбари. Тези общи дейности са изоставени, щом е премахнато робството. Но днес селяните започват да ги въвеждат по свое желание. В окръг Острогоиск (Курска губерния) инициативата само на един човек е била достатъчна, за да се поднови колективното обработване в четири пети от всички села. Същото явление се забелязва и в много други райони. Членовете на общината се залавят за работа: богатият - с плуга и колата, бедният - само с ръцете си, и никой не роптае кой колко е работил. Добитото служи за подпомагане на най-нуждаещите се общинари, без всякаква печалба, или за поддържане на вдовиците и сираците, за селската църква, за училището или за изплащане на някакъв общински дълг.

Всичко в ежедневието на селото (поддръжка на пътища и мостове, язове и отводнявания, вади за напояване, сечене на дърва, посаждане на първета и пр.) се извършва от целите общини. Земите на други собственици се наемат от цялата община, ливадите се косят от общината - млади и стари, мъже и жени, всички вземат участие в работата по начин, описан от Толстой. Такова нещо може да се очаква само от хора, живеещи в системата на селската община.Това се среща в цяла Русия. Селската община не се противопоставя на нововъведенията в съвременното земеделие, щом може да понесе разходите му, щом новостите, досега само за богатите, проникват и в стопанството на селянина.

Споменахме, че усъвършенствуваният плуг бързо се разпространява в Южна Русия и зa това в много случаи спомага селската община. Далена селска община купува плуг и прави опити с него върху част от общинската земя. Посочват се нужните усъвършенствания на майсторите, които, подпомагани от общината, предприемат производство на по-евтини плугове в селските ковачници. В Московски окръг, където за 5 гопини са купени oт селяните 1560 плуга, подтикът идва от общините, които наемат земи единствено с цел да въведат усъвършенствано земеделие.

Във Вятка малките селски сдружения, които пътуват с веялки, изработени в селските ковачници, разпространяват тези машини в съседните окръзи. Голямото число вършачки в губерниите Самара, Саратов и Херсон се дължи на селските сдружения, които могат да купят дадена скъпа машина. И когато четем в почти всички икономически трактати, че селската община е осъпена да изчезне, щом триполевото сеитбообръщение отстъпи място на многополева система, ние виждаме в Русия много селски общини сами да вземат инициативата за въвеждане на по-усъвършенствано сеитбообръщение. Преди да го възприемат, селяните обикновено запазват част от общинските ниви за изкуствени ливади и общината купува семето. Ако опитът излезе сполучлив, те не се спират пред никакви препятствия срещу въвеждането на земите за петополево или шестополево сеитбообръщение.

Тази система се е запазила в някои села в губерниите Москва, Твер, Смоленск, Вятка и Псков. И там, където разполагат с малко земя, общините дават част от нея за овощни градини. Най-после бързото разпространение в последно време на малките образцови стопанства с градинарство, зеленчукопроизвопство и бубарство, създадени при селските училища под ръководство на учителя или на някой селянин, се дължи на попкрепата, която всички тези нововъведения са намирали сред селските общини.

Постоянните подобрения, като отводняванията и напояванията, са често препприемани от общината. В три окръга на Московска губерния - с развита индустрия - значителни отводнителни работи са били извършени през последните десет години в 180-200 села, като всички селяни от обшината работят само с лопата. В Новоузен общините построяват повече от хиляда яза (бента) и изкопават неколкостотин дълбоки кладенеца. В една богата немска колония на Югоизток членовете на общината, мъже и жени, работят непрекъснато шест седмици, за да издигнат яз за напояване, дълъг три километра. Какво би могъл да направи отделният човек в тази борба срещу сухия климат? Какво би могъл да добие той с личното усилие, когато Южна Русия е нападната от лалугерите и когато всички жители на областта, богати и бедни, комунисти и индивидуалисти, трябва да работят с ръцете си, за да предотвратят бедствието? Никаква полза е нямало от присъствие на полицаи. Единственият лек е бил в сдружаването.

И сега, след като говорих за взаимопомощта и взаимната подкрепа, практикувана от земеделците на "цивилизованите" страни, аз виждам, че би могло да се напише цяла книга с примери, взети из живота на милиони хора, които също са под опеката на повече или по-малко централизираната държава, но не се намират в контакт cъc съвременната цивилизация и съвременните идеи. Aз бих могъл да опиша някое турско село и цялата му мрежа от чудесни обичаи и привички на взаимопомощ. Като прелиствам своите бележки, пълни с примери из живота на селяните в Кавказ, срещам трогателни сцени на взаимопомощ. Проследявам същите обичаи на арабската djеmmаа и на афганистанската purra, в селата на Персия, на Индия, на Ява, в неразделените китайски семеиства, в получергарските катуни на Средна Азия, както и у чергарите в Крайния север. Ако надзърна в своите бележки, случайно взети от съчиненията за Африка, аз ги намирам изпълнени с подобни факти: обявяване на акция за прибиране на жътвата, за построяване на къщи от всички селяни - понякога за поправяне на щета, причинена от цивилизованите разбойници, - зa взаимопомощ при нещастен случаи, за покровителствуване на пътници и т.н. Преглеждайки съчинения, какъвто е сборникът на обичайния закон в Африка от Пост, аз разбирам защо въпреки тиранията, притеснението, разбойничествата и нападенията, войните между племената, алчните крале, лъжците-магьосници и въпреки търговията с роби и други изпитания, защо тези народи не са се разпръснали из горите, защо са запазили известна цивилизация и са останали човешки същества, вместо да достигнат нивото на изчезващото семейство на разпръснатите орангутани. Факт е, че търговците на роби, грабителите на слонова кост, воюващите крале, героите, добили славата си чрез изтребването на матабелите и малгашите - всички те минават и изчезват, като оставят следи от кръв и огън; но ядката на учрежденията, акциите и обичаите на взаимопомощта, които са се развивали в племето и в селската община, живеят. Те поддържат хората, обединени в общества, открити за прогреса, и ги подготвят за бъдещето, когато те ще получат наместо куршум истинската цивилизация.

Това се отнася и за нашите цивилизовани народи. Природните и обществените бедствия идват и изчезват. Цели народи са довеждани до мизерия и до глад; сред разцвета на живота си умират милиони хора, изтощени от градската нищета. Умът, разсъдъкът и чувствата на милиони хора се опорочават от възпитание, култивирано в интереса на едно малцинство. Всичко това несъмнено е част от нашето съществуване. Но ядката от учреждения, обичаи, елементи на взаимопомощ живее между милионите Хора. Тая мечта ги държи съединени и те предпочитат да се придържат към своите обичаи, вярвания, привички повече, отколкото да приемат доктрината за война на всеки против всички, която им се представн под името наука, но която съвсем не е наука.